ПРЕДОСТАВЯНЕ НА ПЛАТЕН И НЕПЛАТЕН ОТПУСК В УСЛОВИЯТА НА ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ И ИЗВЪНРЕДНА ЕПИДЕМИЧНА ОБСТАНОВКА

На 13 март 2020 г. Народното събрание на Република България, със свое Решение обяви извънредно положение. В същото време, чл.63 от Закона за здравето регламентира едно особено правомощие на Министъра на здравеопазването, като му предоставя възможността при възникване на извънредна епидемична обстановка да въвежда противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион. На това основание, от началото на месец март, министър Кирил Ананиев издаде десетки заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки, които включват и различни ограничения.

Първите действия на работодателите в така създалата се ситуация, в масовия случай са свързани с предоставянето на отпуск на работниците и служителите, или защото няма възможност да ги допуснат до работните им места в обекти, които не функционират, или, защото е налице драстично намаляване обема на работа и такава не може да им бъде възлагана. От друга страна, предвид усложнената епидемична обстановка бяха преустановени присъствените учебни занятия в образователните институции и една част от работниците и служителите бяха принудени да ползват отпуск, за да осигурят гледане на децата си, които не посещават училища и детски градини.

До 24 март 2020 г. не бяха предприети промени в трудовото законодателство и работодателите разполагаха само със съществуващите и познати механизми за предоставяне на платен, респ. неплатен отпуск на своите работници и служители. На фона на тази фактическа обстановка бе приет ЗАКОН за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (ЗМДВИП). С приемането на този закон, бяха създадени нови правни възможности по отношение на платения и неплатения отпуск, които именно са предмет на разглеждане в настоящата тема.

ПЛАТЕН ОТПУСК

ПРИ ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

Ползването на платен отпуск предполага реализиране на процедура, която се „активира“ чрез Заявление на работника или служителя за ползване на отпуска изцяло или на части, въз основа на което Заявление работодателят разрешава или не разрешава ползването (обичайно със своя Заповед). Следователно основните характеристики на това принципно правило са, че правото на отпуск се упражнява по искане на работника и с разрешение на работодателя.

Съществуващата нормативна уредба, по изключение предвиждаше, и преди извънредното положение, възможност за работодателя да предоставя платения отпуск едностранно, т.е. и без съгласието на работника или служителя. Познати бяха три хипотези, в които по изключение отпуска може да се предостави едностранно със заповед на работодателя, които имат регламентация в чл.173, ал.4 от Кодекса на труда и чл.37б, ал.1 от Наредба за работното време почивките и отпуските:

Чл.173, ал.4 КТ: Работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие по време на престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага.

Чл.37б, ал.1 НРВПО:  В случаите по чл. 173, ал. 4 КТ работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или на служителя и без негово съгласие, когато:

1. е обявил престой повече от 5 работни дни;

2. едновременното ползване на отпуска от всички работници и служители е предвидено в нормативен акт или в правилника за вътрешния трудов ред;

3. писмено е поканил работника или служителя да поиска да ползва отпуска си до края на календарната година, за която се полага, но работникът или служителят не е направил това до края на същата календарна година.

Тъй като тези възможности са познати и прилагани в практиката, няма да бъдат подробно анализирани тук. Коментар и анализ са нужни, обаче, за приетите нови правила за предоставяне ползването на платен отпуск, установени чрез ЗМДВИП. Бяха приети нови текстове, които уреждат ползването на платен отпуск във връзка с извънредното положение, а в последствие и във връзка с извънредната епидемична обстановка. Единият текст е разположен в основното тяло на закона (чл.7, ал.2 ЗМДВИП) и се отнася, както до работещите по трудово, така и за работещите по служебно правоотношение. Други текстове, чрез преходните и заключителните разпоредби на ЗМДВИП бяха инкорпориран като част от Кодекса на труда, респ. Закона за държавния служител. Именно те претърпяха и последваща промяна, която е влезе в сила от 14 май 2020 г. и разшири прилагането на текста и за периода на обявена извънредна епидемична обстановка. Това са:

Чл.7, ал.2 от ЗМДВИП:

(2) Работодателите и органите по назначаване може да предоставят до една втора от платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие.

В хипотезата на чл.7, ал.2 от ЗМДВИП работодателят или органът по назначаване може да възложи едностранно ползването на ½ от платения отпуск без да е необходимо каквото и да е допълнително условие, стига да направи това в срока на действие специалния закон, т.е. докато трае извънредното положение, а съгласно новия §51а от ЗМДВИП (от 14 май 2020 г.), разпоредбата на чл.7 се прилага „по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна”.

Важно е да се отбележи, че тази разпоредба се прилага, както за работещите по трудово правоотношение, така и за държавните служители. Както ще видим по-долу, законодателят не предвиди друга форма на принудително ползване на платен отпуск от държавните служители в ситуация на извънредно положение или извънредна епидемична обстановка.

Чл.173а от Кодекса на труда:

Чл.173а (1) Когато поради обявено извънредно положение или обявена епидемична обстановка със заповед на работодателя или със заповед на държавен орган е преустановена работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители, работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие, включително на работник или служител, който не е придобил 8 месеца трудов стаж.

(2) Работодателят е длъжен да разрешава ползването на платен годишен отпуск или на неплатен отпуск при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка по искане на:

1. бременна работничка или служителка, както и на работничка или служителка в напреднал етап на лечение ин-витро;

2. майка или осиновителка на дете до 12-годишна възраст или на дете с увреждане независимо от възрастта му;

3. работник или служител, който е самотен баща или осиновител на дете до 12-годишна възраст или на дете с увреждане независимо от възрастта му;

4. работник или служител, който не е навършил 18-годишна възраст;

5. работник или служител с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто;

6. работник или служител с право на закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 2 и 3.

(3) Времето, през което се ползва отпуск по ал. 1 и 2, се признава за трудов стаж.“

При предоставянето на отпуск по новия чл.173а, ал.1 от КТ, законодателят предвижда няколко особености и условия свързани с прилагането на тази възможност.

  • Разпоредбата на чл.173а е част от КТ и има дългосрочно действие, т.е. прилага се при ВСЕКИ случай на обявено извънредно положение, както сегашното, така и всяко бъдещо, за времето на действие на извънредното положение и до отмяната на същото, както и при всеки случай на обявена извънредна епидемична обстановка;
  • прилага се само по отношение на работещите по трудово правоотношение, вкл. и тези в държавната администрация, но не е приложим към държавните служители. Може да се приложи и спрямо работници и служители по трудово правоотношение, които нямат 8 месеца трудов стаж.
  • необходимо е наличието на задължителни предпоставки. Тази възможност, работодателя може да приложи само в случай че е налице следното:
    • преустановяване на работа поради обявеното извънредно положение или извънредна противоепидемична обстановка;
    • преустановяването на работа е въз основа на Заповед на работодателя или Заповед на държавен орган.

Преустановяването на работа може да обхваща цялото предприятие, част от него или отделни работници и служители. Чл.173а, ал.1 може да бъде приложен само за онези работници и служители, чиято работа е преустановена.

  • Няма ограничение по отношение размера на отпуска, който може да бъде предоставен на основание чл.173а, ал.1, т.е. за разлика от хипотезата на чл.7, ал.2 от ЗМДВИП, в този случай, може да бъде предоставен и целия размер на платения годишен отпуск.

В цитирания по-горе нов чл.173а от КТ, чрез разпоредбата на ал.2, се въвежда друго изключение от установената в закона процедура по ползване на платен годишен отпуск. Това е хипотезата, при която работодателя няма право на преценка и е длъжен да предостави платения отпуск, ако заявление в този смисъл е постъпило от работника или служителя. Тук е налице едно субективно право, предоставено в полза на определени категории работници и служители, които законодателя изчерпателно посочва:

1. бременна работничка или служителка, както и на работничка или служителка в напреднал етап на лечение ин-витро;

2. майка или осиновителка на дете до 12-годишна възраст или на дете с увреждане независимо от възрастта му;

3. работник или служител, който е самотен баща или осиновител на дете до 12-годишна възраст или на дете с увреждане независимо от възрастта му;

4. работник или служител, който не е навършил 18-годишна възраст;

5. работник или служител с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто;

6. работник или служител с право на закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 2 и 3.

Предпоставките, които трябва да са налице, за да може да се реализира хипотезата на чл.173а, ал.2 от КТ са следните:

  • Да е обявено извънредно положение или извънредна противоепидемична обстановка;
  • Работникът или служителят да попада в някоя от изрично изброените категории лица;
  • Да е отправено искане от работника служителя – заявление на основание чл.173а, ал.2

Посочването, в ал.3 на чл.173а от КТ, че отпуските по ал.1 и ал.2 се признават за трудов стаж е ненужно в частта отнасяща се за ал.1, както и по отношение на платения отпуск ползван при условията на ал.2, защото съгласно чл.352, ал.1, т.2 от КТ, за трудов стаж се признава и времето по трудово правоотношение, през което работникът или служителят не е работил, в случаите на ползване на платени отпуски независимо от тяхното основание и начина на заплащането им.

Чл.64а от Закона за държавния служител:

Чл.64а. При обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка и когато не може да се въведе работа от разстояние в домашна среда по чл. 51а, органът по назначаването е длъжен да разрешава ползването на платен годишен отпуск или на неплатен отпуск по искане на:

1. бременна служителка или служителка в напреднал етап на лечение ин-витро;

2. майка или осиновителка на дете до 12-годишна възраст или на дете с увреждане независимо от възрастта му;

3. служител, който е самотен баща или осиновител на дете до 12-годишна възраст или на дете с увреждане независимо от възрастта му;

4. служител с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто;

5. трудоустроен служител или служител, боледуващ от болест, определена в наредбата на министъра на здравеопазването по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда.

(2) Времето, през което се ползва отпуск по ал. 1, се признава за служебен стаж.

В цитирания текст на Закона за държавния служител не се предвижда възможност за едностранно предоставяне на платен отпуск от органа по назначаване, без съгласието на служителя. В тази разпоредба се въвежда правило, аналогично на коментираната по-горе възможност, предоставена чрез Кодекса на труда – „при обявено извънредно положение или извънредна епидемична обстановка и когато не може да се въведе работа от разстояние в домашна среда по чл. 51а, органът по назначаването е длъжен да разрешава ползването на платен годишен отпуск или на неплатен отпуск по искане на“ служители, групирани в категории аналогични на цитираните по-горе по повод на чл.173а, ал.2 от КТ.

НЕПЛАТЕН ОТПУСК

ПРИ ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

В първоначално внесения проект на ЗАКОН за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. бе предвидена възможност за едностранно предоставяне на НЕПЛАТЕН отпуск, без съгласието на работника или служителя, в случаите на обявено извънредно положение. Подобно решение не е чуждо на българския законодател, доколкото с § 3д от Преходните разпоредби на КТ, като временна мярка за цялата календарна 2010 г., бе въведена такава възможност, при която неплатен отпуск можеше да се предоставя за период от 60 дни, при определени условия.

Още преди внасяне на законопроекта за разглеждане на първо четене, при работата в комисиите към парламента, тази възможност отпадна от проекта на закона и това положение се запази и в окончателно приетия и обнародван текст. Основният извод е, че неплатен отпуск по време на извънредното положение, може да се ползва само по искане на работника или служителя, по реда на чл.160 от КТ. По принцип, неплатеният отпуск е предвиден в законодателството само като една правна възможност, а не като право в полза на работника или служителя. Това е така, защото само от волята на работодателя зависи не само кога и в какъв размер да се предостави неплатения отпуск, а и дали въобще ще се разреши предоставянето на такъв.

Едно ново изключение от това принципно правило се създаде с разпоредбата на чл.173а, ал.2 от КТ (цитирана по-горе). По искане на работника или служителя освен платен отпуск, работодателя е длъжен да предостави ползване на неплатен отпуск, при наличие на същите предпоставки и условия, които бяха разгледани по-горе във връзка с ползване неплатен отпуск по чл.173а, ал.2. В този случай, за разлика от неплатения отпуск по чл.160, целият период на отпуска се признава за трудов стаж съгласно изричната разпоредба на чл.173а, ал.3.

Следва да се отбележат два важни аспекта относно ползването на неплатен отпуск по време на извънредно положение или извънредна епидемична обстановка:

  1. През 2020 г., използваният на основание чл.160, ал.1 от Кодекса на труда неплатен отпуск в размер до 60 работни дни, се зачита за трудов и осигурителен стаж.

Стандартното принципно правило е уредено в чл.160, ал.3, където е посочено, че „неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година се признава за трудов стаж, а над 30 работни дни – само ако това е предвидено в този кодекс, в друг закон или в акт на Министерския съвет”. С приетият Закон за изменение на Закона за здравето, в §16 бе установено правило, действащо по изключение за 2020 г.:

§ 16. (1) Неплатеният отпуск по чл. 160, ал. 1 от Кодекса на труда до 60 работни дни, ползван през 2020 г., се зачита за трудов стаж.

(2) През 2020 г. за осигурителен стаж по чл. 9, ал. 2, т. 3 от Кодекса за социално осигуряване се зачита времето на неплатения отпуск до 60 работни дни.

  1. Както бе посочено по-горе, определени категории работници и служители имат право по чл.173а, ал.2 от КТ да поискат ползване на неплатен отпуск по време на извънредно положение и извънредна епидемична обстановка, като този отпуск не може да им бъде отказан и същия се зачита за трудов стаж съгласно ал.3 на чл.173а от КТ.

Тази възможност за ползване на неплатен отпуск, който се зачита за трудов стаж, е предвидена като отделно основание, различно от хипотезата на чл.160, ал.1 от КТ. Следователно, за категориите работници и служители посочени в чл.173а, ал.2 от КТ съществува възможността да ползват в рамките на тази година, както неплатен отпуск по тази разпоредба, така и на отделно основание да поискат и ако им се разреши да ползват неплатен отпуск на основание чл.160, ал.1 от КТ. В този случай, при първата хипотеза целия неплатен отпуск ще се зачита за трудов стаж, а при втората, за трудов стаж ще се зачете отделно и ползвания неплатен отпуск по чл.160, ал.1, за още 60 работни дни, ако отпуска е предоставен за толкова или повече дни.

тагове: , , , ,