РАЗЯСНЕНИЯ ОТНОСНО ПРИЛАГАНЕ НА НОРМАТИВНАТА УРЕДБА УРЕЖДАЩА НЕНОРМИРАНИЯ РАБОТЕН ДЕН

Както за работещите по трудово правоотношение, така и за държавните служители, изпълняващи служебните си задължения в рамките на служебното правоотношение, може да се установява режим на работа при ненормиран работен ден.

Защо се въвежда ненормиран работен ден?
Причините за това могат да бъдат от различно естество, като законът си служи с израза „поради особения характер на работа“. Най-често се касае за професии и длъжности, чието упражняване предполага неритмично натоварване и наличие на случаи, при които за изпълнението на служебните ангажименти се налага излизане извън рамките на законоустановения 8 часов работен ден.

В какво се изразява работата при ненормиран работен ден?
Отговор на този въпрос може да се даде най-лесно чрез цитиране на нормативните текстове, а именно:
Чл. 139а, ал. 4 от Кодекса на труда (КТ):
„Работниците и служителите с ненормиран работен ден са длъжни при необходимост да изпълняват трудовите си задължения и след изтичането на редовното работно време“.
Чл. 50, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл):
„При необходимост държавният служител е длъжен да изпълнява задълженията си и след изтичането на работното време в работни дни, без да се нарушава междудневната и междуседмичната почивка“.

Как се въвежда ненормиран работен ден?
Работодателят, със своя заповед определя длъжностите, за които се установява работа при ненормиран работен ден. За работещите по трудово правоотношение, преди издаването на заповедта, работодателят трябва да проведе консултации с представителите на синдикалните организации и с представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 от КТ. Следователно, задължението на конкретния работник или служител по трудово правоотношение да полага труд при условията на ненормиран работен ден възниква от датата на включване на длъжността му в списъка на длъжности, за които работодателят установява ненормирано работно време и съществува докато длъжността фигурира в този списък.
В чл. 50 от ЗДСл не се коментира въвеждане на ненормиран работен ден за конкретни длъжности. Формулировката на ал. 1 от чл. 50 дава основание да се приеме, че в режим на ненормирано работно време са всички държавни служители, полагащи труд в рамките на служебно правоотношение, доколкото от цитирания по-горе нормативен текст е видно, че негов адресат е държавният служител въобще, без значение от заеманата длъжност. За държавните служители задължението за работа при условията на ненормиран работен ден възниква от датата на възникване на служебното правоотношение и съществува до прекратяване на правоотношението.

Какво получава работникът / служителят срещу положения труд след изтичане на редовното работното време?
Съгласно чл. 139а, ал. 7 КТ, „работата над редовното работно време в работни дни се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск“.
Съгласно чл. 50, ал. 2 ЗДСл, „за изпълнение на задълженията извън работното време държавният служител има право на допълнителен платен годишен отпуск“.
Следователно, заради обстоятелството, че на работника или служителя е вменено задължение при необходимост да работи след края на редовното си работното си време, на същия се предоставя допълнителен платен годишен отпуск.

За работещите по трудово правоотношение отпускът следва да е в размер на не по-малко от 5 работни дни. Няма горна граница, като по-голям размер на този отпуск може да се определи чрез индивидуалния трудов договор, чрез колективно трудово договаряне или чрез вътрешен акт на работодателя.
За държавните служители, законодателят не е предвидил минимален размер на отпуска, а го е ограничил до максимум 12 работни дни. Конкретизирането на размера се определя едностранно от органа по назначаване. В администрациите, в които съществуват синдикални организации има установена практика, правила относно размера на допълнителния отпуск да бъдат включвани в Споразумения със синдикатите.
Независимо дали става въпрос за ненормиран работен ден за работещи по трудови правоотношения или за полагащи труд по служебно правоотношение, следва да бъдат посочени и следните особености във връзка с допълнителния платен отпуск, който се предоставя като своеобразна компенсация на работника или служителя:

• Работникът или служителят има право на допълнителен отпуск по реда на чл. 156, ал. 1, т. 2 от КТ именно поради факта, че длъжността му е включена от работодателя в списъка на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден, без значение дали и колко като продължителност той реално е работил след изтичането на редовното работно време през календарната година.
• В законодателството не е предвидено правило, според което допълнителния платен отпуск да се определя и предоставя пропорционално на времето, през което работник или служител има действително отработени дни при условията на ненормиран работен ден. Незаконосъобразни са всички практики, при които работодател или орган по назначаване следи и отчита точния брой часове, които са отработени след края на редовното работно време и на база на тези данни определя пропорционално размера на допълнителния платен отпуск.
• Правото на допълнителен платен отпуск и неговият размер не се влияят от обстоятелството, че през част от годината работникът или служителят ползва друг вид законоустановен отпуск, например, отпуск поради временна неработоспособност. Достатъчно е да е имало период от време през годината, в който работникът или служителят е работил при условията на ненормиран работен ден, за да възникне правото му на допълнителен платен отпуск и той може да го упражни в пълния му размер, , т. е. допълнителният отпуск се определя и предоставя в пълен размер за съответната календарна година, ако има каквото и да е по продължителност време, през което работникът или служителят е работил при тези условия. Единствено в случаите, в които през календарната година работникът или служителят изобщо не е полагал реално труд с условие за ненормиран работен ден, допълнителният платен отпуск не се предоставя. Това отличава този вид допълнителен отпуск от допълнителния отпуск за работа при специфични и вредни условия (чл. 156, т. 1 КТ), който не се предоставя за времето, през което работникът или служителят не е работил при съответните специфични и неблагоприятни за здравето му условия.

Отграничаване на работата при условия на ненормиран работен ден от извънредния труд
Трудът положен след края на редовното работно време в условията на ненормиран работен ден не се отчита и заплаща като извънреден труд. Това следва и от текста на чл. 263, ал. 1 КТ: „За извънреден труд, положен в работни дни от работници и служители с ненормиран работен ден, не се заплаща трудово възнаграждение“. Това правило, обаче важи само отработеното в повече в работни дни. Не може да се полага труд в условията на ненормиран работен ден през почивни и празнични дни. Този извод има своите нормативни основания. В Закона за държавния служител това е изрично уточнено в текста на чл. 50, ал. 1 – „изпълнява задълженията си и след изтичането на работното време в работни дни“. За работещите по трудово правоотношение изводът произтича от разпоредбата на чл. 139а, ал. 7, в която се посочва, че работата в почивни и празнични дни се компенсира с увеличено възнаграждение за извънреден труд. Съгласно чл. 263, ал. 2 КТ: „За извънреден труд, положен от работници и служители с ненормиран работен ден през дните на седмичната почивка и през дните на официалните празници, се заплаща трудово възнаграждение в размерите по чл. 262, ал. 1, т. 2 и 3 КТ“.
Съгласно чл.143. ал.1 от КТ. дори когато липсва разпореждане на работодателя, положеният от работниците и служителите извън установеното за тях работно време е извънреден, ако същия се полага „със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител”.
Работата през почивните и празничните дни е на общо основание извънреден труд, освен в случаите на установено от работодателя сумирано изчисляване на работното време, но както ще посочим по-долу, за работници и служители на ненормиран работен ден не може да се установява сумирано изчисляване на работното време.

Отграничаване на работата при условията на ненормиран работен ден от въвеждането на удължено работно време
Удължаването на работното време е една от възможностите, които законодателят е предвидил в полза на работодателя, за да може последния да реагира своевременно и гъвкаво в случаите, когато производствена необходимост налага да се положи временно по-голям от планираното обем труд за да се постигнат конкретни бизнес цели в рамките на конкретен съкратен срок. Нашето законодателство не дава дефиниция на понятието „производствени причини“. Такива най-вече случаите, при които се изисква извънредно или наложително отклонение от обичайния ритъм на работа, съответно – промяна в организацията и интензитета на труда за определен кратък период. В случай, че работодателят се възползва от предоставената му правна възможност, за него възниква задължение да компенсира работниците и служителите за удължаването на работното време чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден.
Законът за държавния служител не съдържа разпоредби свързани с възможността за удължаване на работното време.

Законови ограничения при полагането на труд в условията на ненормиран работен ден.
Кодексът на труда и Законът за държавния служител регламентират изискване при полагане на труд при условията на ненормиран работен ден, със същия да не се нарушават изискванията за минималната продължителност на междудневната и седмичната почивка. Според чл. 152 КТ „работникът или служителят има право на непрекъсната междудневна почивка, която не може да бъде по-малко от 12 часа“. Идентичен е и текстът на чл. 53 ЗДСл по отношение на междудневната почивка, на която имат право държавните служители. Следователно, положеният след края на редовното работно време труд при условия на ненормиран работен ден не може да е с продължителност, при която да се нарушава изискването за осигуряване на минимална междудневна почивка в размер на 12 часа. Това е изведено като изричен текст в нормата на чл. 139а, ал. 6 КТ, според която при ненормиран работен ден „общата продължителност на работното време не може да нарушава непрекъснатата минимална междудневна и седмична почивка, установена с този кодекс“. Следва да се има предвид и правилото, визирано в чл. 139а, ал. 5, според което работникът или служителят има право на почивка от най-малко 15 минути преди да продължи работа след изтичане на редовното работно време.
Императивните текстове на чл.153, ал.1 от КТ и чл.54 от ЗДСл предвиждат, че работниците и служителите имат право на непрекъсната седмична почивка в размер на най-малко 48 часа. Спазването на това изискване е още един аргумент в полза на твърдението, че в условията на ненормирано работно време не може да се полага труд през седмичната почивка.

• За работниците и служителите, изпълняващи надомна работа, не може да се установява ненормиран работен ден и полагане на извънреден труд (чл. 107е, ал. 3 КТ);
• Не може да се установява ненормиран работен ден за работниците и служителите с намалено работно време (чл. 139а, ал. 2 КТ);
• Не се допуска сумирано изчисляване на работното време за работниците и служителите с ненормиран работен ден (чл. 142, ал. 5 КТ).

09.04.2026 г.

Изготвил:
Адв. МИРОСЛАВ ДИМИТРОВ